Автор: Марта Златева
Оригиналът на статията е публикуван на сайта на Сдружение “Родилница”
Това, което се опитаха да направят с полските жени, е ненормално на толкова много нива, че ми е трудно да дишам. Много хора взеха отношение по темата и обясниха защо и как желаните от полското правителство промени са погазване на човешките и гражданските права на жените в Полша.Затова няма да навлизам в подробности по тази тема. Важното е, че когато стана ясно, че полското правителство е напълно сериозно с планираните промени и има реалното намерение да ги осъществи, те, жените на Полша, излязоха на улицата. Излязоха единни и излязоха много – 7 милиона жени в цялата държава. Излязоха непоколебими, че няма да приемат крайното посегателство върху това, какво може и какво не може да се случва с техните тела. И сега, след като правителството се отказа от приемането на закона, те се чувстват по-силни и нямат намерение да спрат дотук.
Това, което се случи в Полша, ме накара да треперя вътрешно. И да се чудя – защо и ние не можем да бъдем единни, когато става дума за нашите тела? Да, ние нямаме проблем с темата за абортите. Но от години повечето от нас имат проблем с най-истинското, най-свещеното преживяване, свързано с нашите тела – раждането. Последните години, за щастие, все повече жени се осмеляват да кажат на глас, че не са съгласни с често бруталното отношение в болниците по време на раждане – обидите и липсата на човешко отношение, третирането като поредното досадно парче месо, което трябва да мине през поточната линия; невъзможността раждащата жена да избере позата, която ѝ е удобна при раждане, „защото на тях няма да им е удобно“; невъзможността да откажеш на акушерката „да роди вместо теб“ като ти скача върху корема, докато се опитваш да дишаш; натиска, който се оказва върху това да се избере секцио или планирано естествено раждане; липсата на адекватна грижа след раждането – как се кърми, защо не е страшно, а прекрасно и полезно изживяване и за бебето, и за майката. И за това много се е изговорило и изписало, затова няма да продължавам.
Мога да кажа само, че вече 9-та година не мога да простя на моите мъчители за това, което причиниха на мен и бебето ми, когато раждах. И да, приемам ги точно като мъчители. Всеки път, когато се сетя за това, в гърлото ми застава една буца и очите ми се мокрят. А когато прочета, че няма оправдание за използването на „Кристелер“; че ако има здрава жена, която ражда това изобщо не бива да се третира като медицинска дейност (от интервю на д-р Йете Клаусен, акушерка и старши преподавател във Факултета по акушерство на “Метрополитън Юнивърсити Колидж” в Копенхаген, Дания) ме обхваща гняв. Силен, парещ, помитащ гняв. Защото знам, че това не се е случило само с мен. Защото знам, че продължава да се случва. Защото ако ние, с моя син, се измъкнахме сравнително леко – само с отток на главата и антибиотик за „Добре дошъл“ на този свят, то при други жени и бебета има дори и фатални последици.
Не искам да правя от тези размисли лична изповед. Искам да накарам всички да се замислим, пак и отново, че има начин да променим нещата. Полските жени го направиха. А ние? Можем ли да излезем и да се борим за елементарното си човешко право да родим без унижение, обида и опасност за нашето и това на бебетата ни здраве? Можем ли да излезем всички жени на България и да покажем, че повече няма да търпим и приемаме бруталното отношение и липсата на право на избор как да родим?
Аз ще изляза. Защото се чувствам част от всички онези жени, които излязоха на улиците в Полша, за да защитят правата си. Част от всички онези жени в Европа и по света, които ги подкрепиха. А женската сила е голяма. Трябва само да ѝ повярваме и да я използваме.
Снимките са от протестите в Полша, 3.10.2016 г.
Източник: Agencja Gazeta и Heniek Janicki