Автор: Стоян
Оригиналът на статията се намира тук
Преди години бях на някакъв семинар в малко крайгранично градче. Двата дни вече ми бледнеят, но една случайна среща остана като ярък спомен.
Надвечер, време свободно, тръгнах да се поразходя по околните хълмове, докато е още светло.
Покатерих се без посока и попаднах в малка, глуха махала. Няколко стари къщи с некролози и буренясали дворчета. Още толкова в руини.
Тъкмо мислех, че е поредната махала, заличена от картата и регистрите и я успея да разбера името ѝ по интернет, я не…
Съзрях един дядо на поляна встрани, няколко овце да пасе.
Приближих, поздравих, приседнах край него и заговорихме.
Поразпитах го за околните местности и върхове, той ме попита по каква работа тука в тоз затънтен край.
Били трима още живи в махалата. Още двама старци – мъж и жена, но не мърдали много от къшлата си, повече на легло. Помагал им. Едната му щерка само наминавала 2-3 пъти в годината да го види и да донесе нещо. Другите синове и дъщери – запилени. Дано са живи и здрави.
– Ех, деца, деца! Защо всички се запиляхте по тея големи градове и в тия кибритени кутийки се навряхте и заживяхте?
Не ви текат соковете на живота. И съхнете като клони. Родата си не я знаете.
И накъде вървите не знаете. Все търсите нещо, все умувате, все бързате.
А ти си дошъл тука на семинари, акъли да търсиш, пътища да дириш.
От кого бе момче?
От някакви чужди хора, които се правят на важни, да Ви вземат парите.
Щото сте будали и на вятъра ги хвърляте.
Стареца говореше и с укорителен и с благ тон. Мълчах и поемах.
Чувствах се като дърво, дялкано с грубо ренде и шлифовано с фина шкурка едновременно.
– A ти откога не си ходил в онова далечно село а?
От което е майка ти, или баща ти.
Сигурно и пътя дотам не си спомняш.
От дете не са те водили, сега си голям, а не се сещаш.
Защо?
А знаеш ли, че там още някоя баба/чинка крета с бастуна и тихо се моли на бога да намине някой внук или сродник
За час-два да намине.
Не да ѝ нацепи и пренесе дърва за зимата.
За това ще отдели 4-5 лева от пенсията. И ще почерпи ракийка, все някой комшия.
Да те нагости иска. Да те поразпита. За теб, за жената, децата… за другите.
Кой къде е, как сте, здрави ли сте.
Да ти се порадва, докато доволен преглъщаш залъци с вкусната й манджа.
Щото все бързаш по разни работи и пак не си хапнал нормално.
Тя това го знае.
И да ти поразкаже, докато още недонаситен похапваш.
За твоите прадядовци, чичовци, баби. Които надали знаеш и помниш.
Кой какъв е бил и какви ги е вършил.
Родовите истории. Те трябва да се предават.
И после като запалиш колата, щото пак бързаш, от портата ще ти помаха.
Ама ти дали ще видиш усмивката ѝ от щастие?
Това са живителните сокове. Вървят по горните клонки на дървото.
И тази бърза среща цяла зима ще ѝ топли душата. Друг я намине, я не.
А пък ти пак забърсан и улисан в твоите си дела. Ама тя ще ти се зарадва и така..
Айде, че замръква. Да прибирам овцете.
Със здраве!
Тогава онемях. Сякаш попаднах на незнайно имане. Дълго смилах това послание.
Остана някакъв белег.
Минаха години. Доста вода изтече. Започнах да наминавам 1-2 пъти в годината през селото на баща ми. Само чинка ми е все още жива от родата там. Живее сама.
Радва ми се всеки път, нагости ме и това-онова поразкаже.
Все нещо ново и интересно научавам. И някак си всичко неясно си обяснявам.
Каквото е било, предадено през гена, то пак се проявява. Лека-полека всичко ми се прояснява.
Спомням си с благо за онзи старец.
